Това е.

Не ме е страх да изгубя живота си, не ме страх да изгубя себе си, а да изгубя тях - света си. Всеки има малък свой свят, от който е заобиколен, който го променя и той може да промени, който го вдъхновява да твори, напред да върви. Можем да вярваме във всякакви богове, свръхсили и религии, да се извисяваме, но не можем да сме сами. Винаги имаме нужда от съмишленици, от спътници независимо за колко и до къде. Човек дори и от грижа за себе си търси някого, с когото просто да поговори, да повърви, сам никой дълго не е оцелял. И аз не съм се променила, аз пораснах, видях различни неща, сбъднах не една мечта, бях сама в друг свят с всякакви хора, които не можех в началото да променя, но успях да повлия, както и да ме повлият те мен. Объркано е, знам, но в това е очарованието на всяко приключение. Имаше от всичко по-много усмивки, сълзи, слънце, вода, щури нощи и преживявания... имаше и любов. Но не любов от приказките за хиляда и една нощ или от онези със щастлив край, не платонична и прекалено романтична или банална, а реална с всичко без отрицания, със страстта, животинската част, както и човешката. Как обичаме след като спрем да бъдем деца, когато си отговорим на този въпрос тогава разбира ме какво е любов. Защото любовта не е пеперудите в стомаха, за които всички говорят, не е и само блясъкът в очите, а е всичко и различията и недостадъците, и грешките, и слабостите - всичко.... Това да си с човека наистина и в най-добрите и най-лошите му моменти, да те притиска, когато има нужда от теб все едно е за последно и го е страх като малко дете да не те загуби. Да не се сдържа, да дава свобода на себе си, на желанията си и порива... Да няма тайни, да си кажете всичко дори да знаете реакцията и да се притеснявате, това е любов с противопоставянето на красивото и грозното в едни взаимоотношения колкото и да боли. Защото всички лъжеме и то всеки ден; някои от нас за малки неща, други за много по-големи, но така и не осъзнаваме, че лъжем себе си. Защото знаем какво правим ние, как лъжем ние... Аз никога не съм разбирала и не съм харесвала лицемерието и затова не мога да играя по правилата на тази игра, и не харесвам и обвинявам хората, а те са играчи, които просто се опитват да стигнат до техния финиш. Всеки сам избира по кой път да тръгне, какво да каже и какво да направи. Това е причината да имаме разум и трябва да мислим, да разсъждаваме, но имаме и сърце, за да чувстваме и идеалът е достигането на баланс.
Тук реалността ми е друга, хората ме съдят и мислят, че те са прави, че те знаят отговора, универсалната истина. Всеки знае по-добре от другия, в какво да вярвам, какво да правя, накъде да вървя и как аз да живея. Но аз казвам стига, не мога да променя факта, че искам нещо по-добро, един по-добър свят, а не виждам да вървим към него, но няма да казвам как и накъде да вървим, защото и аз не знам. Далеч съм от идеална, за някой даже съм прекалено морална, но няма да се променям, защото според някого не ставам, а точно обратното това ме нахъсва още повече да успея и да се стремя. Тук вече съм пораснала, поемам грижа не само за себе си, обучавам, грижа се и давам любов и част от себе си на същества невинни и чисти, и това ме прави щастлива, това е нещо, което съм искала и съм се стремяла макар и не по този начин. Лесно е да говориш за нещо, което не си преживял отстрани, но влез в чуждите обувки, както казват англичаните, и ТОГАВА говори.
 Така че, не очаквайте от мен аз да направя това, което вие бихте направили, да кажа това, което вие бихте казали, аз играя моя си игра по мои правила, а докъде ще стигна, а само и единствено моя работа. Който не ме харесва и не може да ме търпи, спокойно може да си тръгне, няма да крия, че ще ми е неприятно, защото ме засяга, защото аз се старая да не съдя, да не поучавам и да си пазя мнението за себе си, ако не ми е поискано, и очаквам насреща подобно, но не всички го умеят. Говорете, обсъждайте, съдете, това няма да ме промени, аз вярвам в едно и няма кой да ме промени. Ще съм добра към когото си поискам и към себе си, когато и както аз реша, и никой няма да ми казва кои са моите грешки и грехове, защото досега не познавам такъв човек, който да не е грешал,да е идеален.....Аз не съжалявам за грешките си, дори и на етап да ме боли и да ми се иска да е друго, след време си взимам бележка и продължавам. Ставам и падам; падам и пак ставам и няма да спра. Ако съм се променила, откачила или нещо друго, не ме търсете, не разчитайте на мен, но забравете и да ме съдите. Всичко е пред мен и каквото имам да се науча ще се науча с вас или без вас. Ако ви натоварвам или преча, не ми говорете и просто ме игнорирайте. Всеки има свобода да избере и да реши какво да прави във всяка ситуация, малко са ситуациите без изходи.
До тук от това, което ми се случи напоследък, мога само да кажа, че не сме подготвени за сбогуванията и това кога трябва да пуснем някой или нещо да напусне живота ни, защото е най-сложното нещо, защото се привързваме и вече не е случайният на улицата или нещо от някое място, а е моето и твоето. Ние обичаме да притежаваме, това ни кара да се чувстваме по-силни, по-полезни и по-нужни, но винаги ще има спътници, които да наречем "мой" и "твой", просто те ще идват и ще си отиват, малцина ще останат, но и това си има своя чар, просто трябва да се научим да усещаме кога е време да си кажем "довиждане", и че това не значи завинаги. Завинаги и никога са думи, които изпозваме без да се замисляме колко дълбок смисъл имат,особено днес, когато всичко се върти и променя, затова " никога не казвай никога или завинаги", не и докато земята се върти.