Обича безусловно, допуска и търпи,
Без егоизъм, всеки път се моли
Отново да не се предовери,
И за пореден път да не сгреши,
Но уви молитвите остават все нечути,
Поредна искреност, поредната искра,
Угасва несподелена, притаена, отеква и изчезва в нощта.
И колко още то ще стене и ще тупти, но не от радост,
А от болка, и със сълзи ще са изпълнени очите и.
Защо все неправилни избира, надява се,
Но подобно морските вълни,
Мечтите и желанията, така бленувани,
разбиват се, но не в скали,
А в празните и сиви, скучни дни.
Дали ще има сили все така напред да продължи,
Да остане вярна на сърцето и на себе си?!
Или светът ще я погуби с жестоките си удари....